Отряд пазители на Ада

Сесил

В ПОСЛЕДНИЯ ДЕН ОТ ЕСЕНТА, някъде между Ливърстрийт и булевард „Мелвоу”, забързано вървеше Сесил Кроу, стискайки в ръка дръжките на измачкана найлонова торбичка. Макар окаяния вид на пакета, съдържанието му не беше за подценяване. Всъщност бе от изключително значение за бъдещето на младата жена. В малката кутия, увита в няколко слоя фолио с балончета, бе грижливо поставена друга, по-луксозна кутийка, а в нея – искрящо златно колие с перлена висулка.

На пръв поглед бижуто не беше нищо особено, а на втори затвърждаваше, че е така. Важното бе при кого щеше да отпътува подаръкът, а това беше единствената и неповторима леля на Сесил – мис Калисто.

Тук е моментът да поясним, че Кроу наричаше леля си „единствена и неповторима” с прикрито презрение, а не с добри чувства.

Наричаше я „единствена”, защото след смъртта на любимата ѝ леля Мич друга не ѝ остана, а „неповторима” – заради незабравимата мъчителна следа, която ужасното отношение на леля Калисто оставяше у нея след всяка тяхна среща.

Въпреки всички обиди, всички: „О! Виж колко пухкава си станала! Отива ти така с по-обличко лице.” и всяка доза пасивна агресия, на Сесил ѝ се налагаше да търпи леля си и да приема гореизброеното с усмивка. Това се превърна в необходимост, след като един ужасен слух по неин адрес преобърна живота ѝ и отне възможността за светлото бъдеще от фантазиите ѝ. Независимо колко пъти си припомняше това, докато си проправяше път през купчините сухи листа, които общината грижливо бе забравила да почисти, тя не успяваше да изтрие въображаемия етикет „ЛИЦЕМЕРКА”, който мозъкът ѝ щамповаше в края на всяка мисъл.

Сесил обожаваше есенната атмосфера, но днес намръщеното време я смачкваше и я караше да се чувства малка и незначителна. Кичурите коса, които залепваха по устните ѝ, покрити с кървавочервен гланц, щом вятърът духнеше по-силно, я влудяваха. Няколко пъти ги отмести внимателно с нокът, но накрая просто се отказа да се бори с тях. Днес не беше в настроение за дребни битки и малки победи.

Големи локви препречваха пътя ѝ, а това я забавяше и увеличаваше шанса важната ѝ мисия да приключи с неуспех. Дългото палто, което така обичаше, ѝ позволяваше да прави единствено ситни крачки и това допълнително я затрудняваше.

Пощенският офис затваряше след петнадесет минути. По график. Служителите му не бяха особено дружелюбни и понеже нямаше кой да ги наглежда, си правеха каквото пожелаят. Понякога обедната им почивка продължаваше три часа, а не един, както беше според упоменатото работно време на вратата. На всичкото отгоре офисът често не работеше в най-пиковите часове. Друг път заключваха по-рано без никакво обяснение и махаха с ръка, за да разкарат всеки, който се осмели да приближи стъклената врата.

Истинско чудо щеше да бъде, ако Сесил успееше да се вмъкне вътре и да ги убеди да приемат колета ѝ. Трябваше да успее. Леля Калисто имаше рожден ден след само три дни (точно толкова отнемаше да бъде доставен един колет експресно). И нека просто вметнем, че се отричаше от всеки близък, който пропуснеше да ѝ изпрати подарък и да ѝ честити.

А Сесил нямаше как да си позволи това. Не и след като разбра, че леля ѝ е на път да остави помпозното си имение и да замине за Африка. Да, Калисто шокира всички с новината на приема си у тях в началото на годината. Жената се изправи и заяви, че след няколко месеца заминава. Вече била готова да преследва мечтите си. Сподели как планира да обиколи континента, да прекара време в изучаване на културата на местните и да види с очите си всички водопади, за които е чела в книгите. И никой не можеше да я убеди, че това е лоша идея.

Кроу не се и опита. Щеше да го направи, ако същата вечер леля ѝ не ѝ беше намекнала, че веднъж щом замине, ще остави имението на нейно разположение.

Като се замисля, не ми се иска да оставям това място ей така, без никой да го наглежда. Ти така и така нищо не правиш по цял ден, а и планове никакви нямаш… Може да се шляеш тук, вместо в претъпкания град. Ще се наложи да се грижиш за мистър Флуф и градината. С това поне би трябвало да се справиш.

Макар че като дете Сесил си беше дала клетва, че никога няма да вземе никакви подаяния от Калисто, положението ѝ я принуждаваше.

Слантън я задушаваше заедно с всичките си жители. Беше изморена от грозните им погледи, от шушукането и подхвърлянето на непристойни шеги по неин адрес. Беше се превърнала в онова, с което посредствените клюкари запълваха още по-посредствените си разговори. Имаше чувството, че ако прекара още един ден така, щеше да се превърне в бомба, да избухне и да ги порази всичките накуп.

Нервен, но същевременно изпълнен с облекчение кикот се отрони от устните ѝ, щом забеляза открехнатата врата на пощенския офис. Със скорост, на която не подозираше, че е способна, Сесил изтича до нея и нескопосано се вмъкна в помещението. Този път служителите не успяха да я спрат.

Те, разбира се, не останаха никак доволни от присъствието ѝ. Но и не я изгониха, което беше по-важното в случая.

— Изпращане или получаване? – попита жената на гише 3, а въпросът ѝ бе придружен от много тежка въздишка.

— Изпращане. На колет. – измънка Сесил, внимателно приближавайки се до гишето.

Очите на служителката се завъртяха така силно, че за момент Сесил се притесни да не би да ѝ стане нещо на зрението. Когато се върнаха на мястото си, се присвиха към нея, а ръката на служителката се протегна напред.

— Е, дайте го де, тоя колет, бе, госпожо! – викна жената зад гишето след не повече от секунда търпение.

— А… Да, да. Извинете. – Сесил се стресна и веднага измъкна опакованата кутия от торбата си.

Подаде я на служителката и щом тя я взе, отстъпи инстинктивно крачка назад. Кой знаеше дали жената нямаше да ѝ се развика и за нещо друго?

— Име? – служителката понижи тона си и захвърли колета зад гърба си. Той се приземи върху голямата купчина с други такива.

— Сесил Кроу.

В момента, в който го изрече, я побиха студени тръпки. Всички в пощенския офис извъртяха глава към нея и зацъкаха с език.

Сесил успя да запази самообладание, сви длани в юмруци и заби нокти силно в кожата си. Продължи да гледа изискващо и настоятелно. Учудващо, но това проработи и служителката се върна към задълженията си.

— До къде изпращате?

— Имението „Форестнър” в област Хиберия, за Калисто Форестнър. С експресна доставка.

— Какво има в колета?

— Подарък.

Служителката отново извъртя очи.

— По-точно?

— Златно колие с перли.

— Само колие беше достатъчно, – изсумтя жената. — Застраховка ще правим ли?

— Колко ще струва?

— По-малко, отколкото ако се загуби пратката и се наложи да купуваш нов подарък.

Сесил изпъна гръб и се опита да присвие очи по същия злобен начин като жената срещу нея. Не понасяше, когато някой увърташе излишно. За нейна изненада и този подход проработи.

— Два и деветдесет и девет.

— Да, застраховайте го.

Служителката яростно откъсна бележката, която досега пишеше, и я лепна върху пакета. Копието с индиго го подаде на Сесил, а тя вече беше подготвила точната сума. Плати светкавично и изхвърча от куриерския офис.

Докато препускаше обратно по Ливърстрийт, мислите ѝ бяха заети изцяло с леля Калисто. Надяваше се, че поне веднъж ще постъпи добре, защото за Сесил това щеше да означава спасение от проклетия град.