МАРВЕЛИУС

МАРВЕЛИУС НЕ СМЕЕШЕ ДА ПОМРЪДНЕ. Отчасти заради студеното острие, притискащо се до гърлото му. Отчасти заради сковаващия шок, породен от плътния тон на познат глас.

Мина сякаш цяла вечност, преди да отекнат стъпки, които се завъртяха около него. Пред очите му се разкри черна пелерина, обшита с дантела и искрящи като диаманти камъчета на ръкавите. Разнесе се звън на метал, породен от безброй масивни гривни и колиета, които потрепваха при всяко движение. А накрая две пронизващи очи се впиха в него, жадни да изсмучат и малкото живец, с който демонът разполагаше.

Марвелиус се взираше в сюрреалистичния образ на Сейлъм, поглъщайки всички онези детайли, които му липсваха през отминалата една година. За момент си позволи да им се наслади. Позволи си да повярва, че онова, което стоеше пред него, е единственото същество, каращо го да вярва, че изпод сивкавата му плът се криеха наченки на душа.

Ала тогава реалността го зашлеви болезнено.

Той наостри нокти, готов за атака. Стисна зъби, преди да протегне ръка и да сграбчи самозванеца за гърлото.

— Какво си ти? Кой те прати? — изръмжа Марвелиус, готов да покоси стоящото пред него същество.

То присви вежди учудено при думите му. Не стига, че беше откраднало красивата форма на Сейлъм, ами беше взело и маниерите ѝ.

— Вярно е, че мина доста време, но не съм очаквала, че ще ме забравиш толкова бързо. Глупавата аз вярвах, че ще пазиш спомена за мен до края на дните си — думите бяха придружени от див кикот.

Кикот, на който само една вещица бе способна. Шум, така познат и типичен, че дори и най-добрият сред превъплъщаващите се не можеше да изимитира така добре.

Демонът се вцепени. Момент по-късно рязко отмести ръка, освобождавайки гърлото на вещицата, и отстъпи назад.

Още един поглед. Още една проверка. Марвелиус се увери, като използва всички налични методи, с които разполагаше — обоняние, интуиция, трепета на хладното си сърце... Това наистина беше Сейлъм.

Щом мисълта го осени, последствията бяха незначителни. Той разтвори широко ръце, върна си близостта с една голяма крачка и сграбчи Сейлъм. Притисна я в прегръдката си така силно, че за момент се разтревожи дали нечовешката му сила няма да я нарани.

Вещицата, от своя страна, издаде някакъв гърлен звук, като че ли ѝ се гадеше от постъпката му.

— Какво, по дяволите, правиш? — възрази Сейлъм.

— Аз...

Той отпусна хватката си. Доколкото бе известно, демон нямаше способността да се изчервява. В онзи момент Марвелиус опроверга този мит.

Разстоянието се настани между двамата отново. Достатъчно широко, за да се вгледат един в друг, но недостатъчно, за да изтрие витаещото усещане от прегръдката.

— Как? — беше единственото, което се изплъзна от устните на демона.

— Някои неща — вещицата се усмихна дяволито — не се задържат в Ада.

Марвелиус разтърси глава.

— Невъзможно е — болеше го да изрече думите. — Ти си мъртва. Знам, че си. Търсих те навсякъде.

Сейлъм изумено повдигна вежда.

— Търсил си ме? Значи съм ти липсвала?

Сега вече наистина Марвелиус се изчерви. Всъщност дотолкова, че пепелявият нюанс на кожата му постепенно се превърна в едно голямо и червено като пламъците на Ада платно.

— Глупости! Дори секунда не съм прекарал да страдам за теб, Сейлъм. Аз... нали все пак... исках да се уверя, че си си отишла — той измънка думите, а последната част замаскира с леко прокашляне.

Дяволитата усмивка на Сейлъм потрепна.

— Бях си отишла. За кратко — тя отмести дългите си черни коси зад рамо. — За твое нещастие успях да избягам.

Умът на Марвелиус съвсем се разбърка.

— Избягала? Но това е...

— Невъзможно, бла-бла — Сейлъм махна с ръка пренебрежително. — Ти си демон, Марвелиус. От всички създания, бродещи по тази земя, именно ти трябва да си едно от онези, които вярват в невъзможното.

— Аз... — той опита да измънка различни вариации на следващото си изречение, но всички те се свеждаха до същото заключение. Нямаше начин Сейлъм да се е измъкнала от Ада.

— Нека ти спестя пелтеченето — въздъхна тя. — В случай че се чудиш, не ми беше никак трудно. Сега, като се замисля, беше съвсем лесно да се измъкна. Е, наложи се да повървя. Доста. Така е, като те захвърлят чак в седмия кръг на Ада. Отне ми... кой знае? Времето там тече доста различно. Не стига, че те измъчват за цяла вечност, ами и тази проклета вечност минава ужасно бавно.

Марвелиус примигваше насреща ѝ, попивайки внимателно казаното, и все пак не успя да разбере нито думичка.

— В крайна сметка стигнах до портите — Сейлъм продължи. — Здравата се бях подготвила за страховита битка с пазачите. Представи си изненадата ми, когато тях ги нямаше и успях свободно да прекося... изхода... входа... както там му казвате вие, местните.

Демонът потрепери. Всъщност секунда по-късно той трепереше целият като лист. Обяснението на вещицата покори мислите му, пренареди ги и състави ужасяващия отговор. Единственият отговор, който можеше да оправдае казаното от нея, а и факта, че тя стоеше пред него.

— Пазачите ги няма? — попита той с надеждата, че този път Сейлъм ще отвърне нещо различно.

— Няма ги никакви, проклетите хрътки. Портите никой не пази. Като някаква магистрала със свободен достъп са станали. Души влизат и излизат, когато си пожелаят... Какво ти става? Защо изглеждаш така уплашен? Сякаш ще се споминеш всеки момент.

Марвелиус се застави да отвърне въпреки стягащата го болка в гърлото.

— Ако пазачите не са на пост, това може да означава само едно, Сейлъм — демонът проплака. — Луцифер е на път да започне война!

Очаквай продължението в “Отряд пазители на Рая”

Сърцеядът

Преди много време, когато косата ми все още беше черна като гарваново перо, а бузите ми имаха румен блясък, наблюдавах двама непознати да разнищват живота в разговор на най-подходящото място от всички… автобусната спирка.

Още по-рано в живота ми една гледачка ми каза, че лицето ми предразполага хората да се приближават и да споделят житейските си истории. Макар никога да не ѝ повярвах, мога да кажа, че това се случваше доста често. Разказвам ви това, за да ви подготвя за факта, че бях натрапчиво въвлечена в разговора на двамата мъже и някак подтикната да участвам в развръзката.

По-възрастният седна първи и в продължение на десет дълги минути изглеждаше напълно изгубен в мислите си.

Вторият мъж се появи по-късно, проклинайки тихо под нос. Беше видимо разтревожен. Капчиците пот, които избиваха по челото му, го издаваха. Телефонът, който стискаше в ръка, беше доста здрав. Това мога да ви кажа със сигурност, защото го стискаше с такава плашеща сила, че докато го наблюдавах, очаквах да се счупи всеки момент, но за моя изненада остана цял.

Вероятно си мислите, че съм от онези хора, които винаги си пъхат носа в чуждите работи и наблюдават непознати, но случаят не беше такъв. Невъзможно беше да пренебрегна тези двамата. Сякаш виждах как се срещат две пълни противоположности. Сякаш се бореха един с друг, още преди да са обелили и дума.

Също така вероятно ще сметнете, че добавям този детайл, за да направя историята по-драматична, но това наистина се случи и не мога да го пропусна. Докато новодошлият мъж си намери място, пролетното небе реши, че ни е дарило с предостатъчно слънчеви лъчи, и се смрачи за миг, все едно можеше да усети предстоящия разговор.

По-възрастният мъж проговори първи. Гласът му беше изпълнен с увереност и миниатюрна нотка хумор. Бих казала, че звучеше така, все едно е изпратен на тази спирка, за да каже тези неща, но това не можех да знам със сигурност.

– Страданието най-накрая те намери, приятелю – каза той на разтревожения.

Това беше моментът, в който ме споходи мисълта, че тези двамата вероятно се познават. Но разтревоженият мъж беше толкова изненадан от изявлението, дори шокиран, че бързо разбрах, че не е така.

– Преструването вече не върши работа, а? – продължи по-възрастният мъж, напълно необезпокояван.

– За какво говориш, старче? – сопна му се разтревоженият мъж, като раздразнението измести страха от лицето му.

– Никой велик човек не трябва да се преструва. Така губиш душата си – продължи непознатият. Тонът му беше равен и спокоен.

Сянка на страх пробяга по лицето на другия мъж – бърза, но достатъчно ясна. Изглеждаше разкъсван между това да накара стареца да млъкне и това да го изслуша внимателно.

– Изисква се много, за да изградиш живот. Твърде дълго, ако питаш мен. Но никой не идва да ти каже, че не можеш да строиш каквото и да било със ронливи тухли. Можеш да го направиш, но в момента, в който достигне определена височина, то се срутва на земята. И това е твоят проблем, приятелю. Твоите тухли са направени от хартия. – Докато говореше, мъжът бръкна в скъсаното си кожено яке и извади оттам пакет цигари.

– Аз… аз… – другият мъж се опита да намери думи, за да възрази на опонента си, но не успя.

– Всички правим една и съща грешка, нали? Даваме неща, които нямаме. Подаряваме неща, които не притежаваме. И когато дойде време да поискат още, ръцете ни са празни. – Димът скри лицето на мъжа, който сега изглеждаше още по-стар. – И как можем да предвидим това? Когато просто ни казват да раздаваме каквото ни поискат на всеки странник, който се приближи до нас. Никой обаче не ни предупреждава за онзи момент, в който поглеждаш в себе си и виждаш нищо повече от празна бездна.

– Имам всичко, за което един човек може да мечтае – разтревоженият мъж най-накрая сглоби изречение.

– Нима смяташ, че някой мечтае за изгнило сърце? – В дълбокия глас се дочу тих смях.

– Сърцето ми не е изгнило! – изсъска по-младият мъж, бързайки да се защити.

– Не е ли? – смехът стана по-силен.

Можете да си представите колко странно звучеше и изглеждаше този разговор отстрани. Запазих мълчание, отчаяно търсейки нещо друго, към което да погледна. Но тогава по-възрастният мъж каза едно още по-странно изречение и аз не можах да се сдържа.

– Трябва да си готов, приятелю. Той ще дойде за теб съвсем скоро.

– Кой ще дойде за мен? – изпуфтя другият мъж, който сега звучеше по-скоро раздразнен, отколкото разтревожен.

– Сърцеядът.

– Сърцеядът? – възкликнах аз, усещайки бързо колко неудобно беше да се намесвам в разговора им без покана.

Но по-възрастният мъж изобщо не изглеждаше обезпокоен, дори изглеждаше така, сякаш чакаше да проговоря. Ръката му, покрита с бръчки, ми махна бързо в знак на потвърждение.

– Ти си луд, старче, нали? – попита го другият и всеки знак на доверие или съчувствие изчезна от лицето му.

– Това не е лъжа, приятелю, не е. Но моята лудост няма нищо общо с истината. – Той запали нова цигара от предишната. – Виж, от всичко, от което трябва да се боиш, Сърцеядът е най-страшното. Срещнах го веднъж, преди много време, и оттогава вече не съм същият. Той чака с векове и е много придирчив. Търси най-лошото от най-лошото и гладува, докато не намери перфектната плячка.

Той примигна няколко пъти, преди погледът му да стигне до мен. Тогава настръхнах отвътре, защото колкото и абсурдно да звучеше, поради някаква причина повярвах на всяка дума, излизаща от устата му.

– Някой ден той ще стигне и до теб. Но не се притеснявай. Твоето младо сърце все още има време да бъде спасено.

Спокойно може да се каже, че усещането, което ме заля, след като чух това, не беше приятно.

– И какво прави този Сърцеяд? – попитах го аз.

– Това, което подсказва името му – изсумтя старецът. – Чака, докато за теб не остане надежда. Докато не излъжеш себе си толкова пъти, че да забравиш истината. Докато не предадеш толкова много, че да не познаваш лоялността. И докато не отхвърлиш любовта толкова пъти, че накрая да бъде загубена завинаги. Тогава изяжда сърцето ти, поглъща го цяло. Пирува с него, оставя те празен. Защото какво място има сърцето ти, скрито и прашливо в клетката зад ребрата ти, щом не си достатъчно смел, за да го използваш?

По-възрастният мъж повтори точно това обяснение не веднъж, не два пъти, а три пъти. Сякаш се уверяваше, че ще го запомним. Лявата ми ръка полетя към гърдите ми, покривайки малкото пространство по средата, сякаш вече се опитвах да защитя онова, което биеше там.

– Сърцето е живо, то е по-живо от нас. То е композитор на най-красивата симфония, която може да съществува. Но всички ние се опитваме да го заглушим и да го накараме да изчезне. През целия си живот се опитваме да разгадаем тайната на безчувственото съществуване. Сърцеядът просто ни дава това, което искаме. И все пак го обвиняваме, че ни наказва.

Внезапното свистене на спирачки ме стресна. Когато обърнах глава, видях, че автобусът, който щеше да ме откара у дома, тъкмо спира. С колебание скочих на крака и без да кажа дума, се насочих към него и влязох вътре. Вратите се затвориха зад мен и аз побързах да седна, за да хвърля един последен поглед към мъжете.

Ахнах, когато очите ми намериха… него. На автобусната спирка седеше само разтревоженият мъж. По-възрастният беше изчезнал и въпреки че се огледах, не го видях никъде.

Точно тогава, когато автобусът запали двигателя си отново, успях да зърна разтревожения мъж за последен път – само за секунда, но тя се усети достатъчно дълга. В устата ми изплува лош вкус, когато забелязах очите му. Сега бяха толкова празни. Гърдите му бяха неподвижни и замръзнали. Телефонът, който стискаше, беше паднал на земята, а дланите му бяха отворени, отпуснати и безгрижни.

Не ми отне много време да осъзная, че е твърде късно той да бъде спасен. Но докато автобусът летеше по мръсната улица, затворих очи и си спомних думите на стареца.

Може би за него беше твърде късно. Но дали беше твърде късно за мен?