МАРВЕЛИУС

МАРВЕЛИУС НЕ СМЕЕШЕ ДА ПОМРЪДНЕ. Отчасти заради студеното острие, притискащо се до гърлото му. Отчасти заради сковаващия шок, породен от плътния тон на познат глас.

Мина сякаш цяла вечност, преди да отекнат стъпки, които се завъртяха около него. Пред очите му се разкри черна пелерина, обшита с дантела и искрящи като диаманти камъчета на ръкавите. Разнесе се звън на метал, породен от безброй масивни гривни и колиета, които потрепваха при всяко движение. А накрая две пронизващи очи се впиха в него, жадни да изсмучат и малкото живец, с който демонът разполагаше.

Марвелиус се взираше в сюрреалистичния образ на Сейлъм, поглъщайки всички онези детайли, които му липсваха през отминалата една година. За момент си позволи да им се наслади. Позволи си да повярва, че онова, което стоеше пред него, е единственото същество, каращо го да вярва, че изпод сивкавата му плът се криеха наченки на душа.

Ала тогава реалността го зашлеви болезнено.

Той наостри нокти, готов за атака. Стисна зъби, преди да протегне ръка и да сграбчи самозванеца за гърлото.

— Какво си ти? Кой те прати? — изръмжа Марвелиус, готов да покоси стоящото пред него същество.

То присви вежди учудено при думите му. Не стига, че беше откраднало красивата форма на Сейлъм, ами беше взело и маниерите ѝ.

— Вярно е, че мина доста време, но не съм очаквала, че ще ме забравиш толкова бързо. Глупавата аз вярвах, че ще пазиш спомена за мен до края на дните си — думите бяха придружени от див кикот.

Кикот, на който само една вещица бе способна. Шум, така познат и типичен, че дори и най-добрият сред превъплъщаващите се не можеше да изимитира така добре.

Демонът се вцепени. Момент по-късно рязко отмести ръка, освобождавайки гърлото на вещицата, и отстъпи назад.

Още един поглед. Още една проверка. Марвелиус се увери, като използва всички налични методи, с които разполагаше — обоняние, интуиция, трепета на хладното си сърце... Това наистина беше Сейлъм.

Щом мисълта го осени, последствията бяха незначителни. Той разтвори широко ръце, върна си близостта с една голяма крачка и сграбчи Сейлъм. Притисна я в прегръдката си така силно, че за момент се разтревожи дали нечовешката му сила няма да я нарани.

Вещицата, от своя страна, издаде някакъв гърлен звук, като че ли ѝ се гадеше от постъпката му.

— Какво, по дяволите, правиш? — възрази Сейлъм.

— Аз...

Той отпусна хватката си. Доколкото бе известно, демон нямаше способността да се изчервява. В онзи момент Марвелиус опроверга този мит.

Разстоянието се настани между двамата отново. Достатъчно широко, за да се вгледат един в друг, но недостатъчно, за да изтрие витаещото усещане от прегръдката.

— Как? — беше единственото, което се изплъзна от устните на демона.

— Някои неща — вещицата се усмихна дяволито — не се задържат в Ада.

Марвелиус разтърси глава.

— Невъзможно е — болеше го да изрече думите. — Ти си мъртва. Знам, че си. Търсих те навсякъде.

Сейлъм изумено повдигна вежда.

— Търсил си ме? Значи съм ти липсвала?

Сега вече наистина Марвелиус се изчерви. Всъщност дотолкова, че пепелявият нюанс на кожата му постепенно се превърна в едно голямо и червено като пламъците на Ада платно.

— Глупости! Дори секунда не съм прекарал да страдам за теб, Сейлъм. Аз... нали все пак... исках да се уверя, че си си отишла — той измънка думите, а последната част замаскира с леко прокашляне.

Дяволитата усмивка на Сейлъм потрепна.

— Бях си отишла. За кратко — тя отмести дългите си черни коси зад рамо. — За твое нещастие успях да избягам.

Умът на Марвелиус съвсем се разбърка.

— Избягала? Но това е...

— Невъзможно, бла-бла — Сейлъм махна с ръка пренебрежително. — Ти си демон, Марвелиус. От всички създания, бродещи по тази земя, именно ти трябва да си едно от онези, които вярват в невъзможното.

— Аз... — той опита да измънка различни вариации на следващото си изречение, но всички те се свеждаха до същото заключение. Нямаше начин Сейлъм да се е измъкнала от Ада.

— Нека ти спестя пелтеченето — въздъхна тя. — В случай че се чудиш, не ми беше никак трудно. Сега, като се замисля, беше съвсем лесно да се измъкна. Е, наложи се да повървя. Доста. Така е, като те захвърлят чак в седмия кръг на Ада. Отне ми... кой знае? Времето там тече доста различно. Не стига, че те измъчват за цяла вечност, ами и тази проклета вечност минава ужасно бавно.

Марвелиус примигваше насреща ѝ, попивайки внимателно казаното, и все пак не успя да разбере нито думичка.

— В крайна сметка стигнах до портите — Сейлъм продължи. — Здравата се бях подготвила за страховита битка с пазачите. Представи си изненадата ми, когато тях ги нямаше и успях свободно да прекося... изхода... входа... както там му казвате вие, местните.

Демонът потрепери. Всъщност секунда по-късно той трепереше целият като лист. Обяснението на вещицата покори мислите му, пренареди ги и състави ужасяващия отговор. Единственият отговор, който можеше да оправдае казаното от нея, а и факта, че тя стоеше пред него.

— Пазачите ги няма? — попита той с надеждата, че този път Сейлъм ще отвърне нещо различно.

— Няма ги никакви, проклетите хрътки. Портите никой не пази. Като някаква магистрала със свободен достъп са станали. Души влизат и излизат, когато си пожелаят... Какво ти става? Защо изглеждаш така уплашен? Сякаш ще се споминеш всеки момент.

Марвелиус се застави да отвърне въпреки стягащата го болка в гърлото.

— Ако пазачите не са на пост, това може да означава само едно, Сейлъм — демонът проплака. — Луцифер е на път да започне война!

Очаквай продължението в “Отряд пазители на Рая”